110 години българско самолетостроене - кратък исторически очерк

На 10 август 1915 г. край София са извършени летателни изпитания на построения от пилота Асен Йорданов самолет. Комисията, назначена от Министерството на войната, прави следното заключение: „ Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов – за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене.“

Отбелязването на 110-та годишнина от това знаменателно за авиацията ни събитие е подходящ повод да бъде припомнена, макар и съвсем накратко, историята на българското самолетостроене, заемащо своето достойно място в нея.

Вековната мечта на човечеството да полети във въздуха като птица не е чужда и на будните хора в освободилата се от почти петвековно чуждо владичество България. Първото средство, създадено у нас и предназначено за въздухоплаване, е дело на юнкера от Военното училище Харалампи Джамджиев, който през 1894 г. представя на Държавната комисия на Държавната образцова механична работилница аеродинамичен уред, с който се извършват първите опити за измерване съпротивлението на въздушната среда. През следващата 1895 г. Джамджиев докладва пред Техническата комисия на Софийския арсенал проект на летателен уред, по-тежък от въздуха. През следващите години той продължава да създава проекти за различни летателни машини. През 1902 г. построеният от него орнитопер (въздухоплавателно средство с подвижни, махащи, крила) прелита 200 м., достигайки височина от 22 м.  През 1903 г. (годината на братята Райт и техния успешен полет) Джамджиев създава проект на самолет с неподвижни крила и винтомоторна група. Проектът получава помощ от 2000 лв., което е първата държавна подкрепа за развитието на авиационното дело у нас.

Споменавайки първопроходците на българското въздухоплаване, трябва да споменем и името на инж. Иван Гевренов. През 1910 г. той завършва своя проект за летателен апарат с вертикално излитане и кацане. Нарича го хеликоплан и му дава името „Чучулига“. На 11 и 12 октомври 1910 г. са извършени неговите изпитания, по време на които апаратът се издига на 2 м и успешно маневрира.

През същата 1910 г. Сотир Черкезов, обучаващ се на собствени средства във Всерусийския императорски аероклуб в гр. Гатчина, до Санкт Петербург, започва проектирането и построяването на двуплощен самолет, конструктивно наподобяващ най-известните към момента самолети на Райт, Фарман и Къртис. Необходимите средства са дарение от нашите сънародници от Болград. На 20 януари 1912 г. готовият самолет, наречен от Черкезов „Княз Борис Търновски“ (името на самолета не е избрано случайно – кръстник в православието на българския престолонаследник е самият руски император Николай ІІ. Така конструкторът осигурява благосклонното отношение на властите към авангардната даже и за Русия работа на един чужденец.), пилотиран от своя създател, излита и достигайки до височина от 300 м, успешно се приземява. Така Сотир Черкезов става първият българин, пилотирал самостоятелно, макар и в чужда държава, самолет, при това собствена конструкция. 

Световните събития и надвисващите войни на Балканите и в Европа изпреварват във времето усилията и резултатите от работата на споменатите бележити български авиатори и затова правителството, осъзнало навреме значението и оценило потенциала на авиацията като самостоятелен род войска, в периода 1912 – 1918 г. разчита на самолети чуждо производство за изграждане и развитие на българските военновъздушни сили.

В края на Първата световна война на България, като страна от загубилата Антанта, е наложен унизителен мирен договор, Ньойския договор, чрез който е натоварена с непосилни репарации (22% от националното богатство, по-тежко и от съответната клауза за Германия) и на практика е лишена от боеспособна армия. За контрол по изпълнението на неговите клаузи следи Международната контролна комисия, която постоянно и ултимативно се разпорежда по всеки повод, привлякъл нейното внимание.

С този договор България е лишена от правото да има военна авиация и това обстоятелство оказва своето крайно негативно въздействие върху развитието на въздухоплаването у нас, включително и на самолетостроенето. 

Макар и крайно ограничена във военната авиация, за България остава възможността да развива гражданската и обучението на пилоти за нея. Именно с подобни цели, през 1925 г. в Божурище е създадена Държавната аеропланна работилница (ДАР) като за неин първи началник е назначен летецът Марко Първанов. Тя трябва да организира производството на самолети, с които да бъде възстановено обучението на пилоти. За главен инженер и за ръководител на конструкторското бюро е поканен германският инженер Херман Винтер. За негови сътрудници, освен пристигналите още 5 германски инженера, са назначени инж. Цветан Лазаров, германски възпитаник, инж. Кирил Петков, завършил в САЩ, Борис Денчев, и др. За времето от 1925 до 1940 г., когато производствените мощности са прехвърлени в Държавната самолетна фабрика в Ловеч, са построени 94 самолета от 12 типа. От тях 3 са с конструктор Цветан Лазаров, 2 са на Кирил Петков, а останалите са дело на Херман Винтер. Всички типове, с изключение на три, са учебни, със слаби двигатели и с ограничени летателни характеристики. Един, ДАР-4, е замислен за превоз на 4 пътници, но се оказва несполучлив и не произвеждан в серия. Два, ДАР-3 „Гарван“ и ДАР-10 са конструирани като многоцелеви бойни самолети за поддръжка на сухопътните сили.

Основите на Държавната самолетна фабрика (ДСФ) в Ловеч са поставени през 1938 г. За проектирането и изграждането на производствените мощности са привлечени полски инженери, имащи опит в строителството на заводите PZL. През 1940 г. в Ловеч е пренесено оборудването от ДАР Божурище и започва производството на самолети. През 1942 г. за главен инженер е назначен конструктора Цветан Лазаров. Към този момент във фабриката работят 300 души, открито е и техническо училище. За времето до 1954 г., когато е сложен край на самолетостроенето у нас, в ДСФ са построени близо 370 самолета, 310 от които са Лаз-7 и Лаз-7М. Този самолет, дело на Цветан Лазаров, е разработен в периода 1947-1948 г. и се оказва сполучлив както за целите на първоначалното летателно обучение, така и за овладяване на целия комплекс от фигури на висшия пилотаж. Със 110 самолета, пригодени за нощни бомбардировачи, са сформирани и два авиационни полка. Те нямат съществен принос в нарастване на бойните възможности на ВВС, но са добра основа за създаване и затвърждаване на пилотски умения и навици, даващи възможности за по-лесното усвояване на навлизащата на въоръжение реактивна техника. 

Началото на дейността на третото самолетостроително предприятие у нас, „Капрони Български“ (въпреки че на други места се среща и наименованието „Български Капрони“) на което съответства обозначението на произвежданите самолети – „КБ“ , е през 1926 г., когато в Казанлък чешката фирма „Аеро“ изгражда мощности за производство на каросерии за автомобили Шевролет. Поради настъпилата световна икономическа криза не се реализира намерението предприятието да развие производство на самолети и през 1930 г. то е купено от италианската фирма „Капрони ди Милано“, произвеждаща авиационна техника, и то получава споменатото име. Създава се собствено изпитателно звено от български летци, начело с инж. Петко Попганчев. Тук през годините 1933 – 1936 г. работи като технически директор инж. Цветан Лазаров. През 1942 г. предприятието фалира и то е закупено от държавата. За периода от 1932 до 1945 г., когато почти цялото самолетостроително оборудване е прехвърлено в ДСФ в Ловеч, в „Капрони Български“ са произведени 184 самолета от 8 типа, 5 от които са учебно-тренировъчни, а 3 за бойно използване като щурмови самолети. След 1945 г. в предприятието са произвеждани безмоторни самолети, вкл. и типове, предназначени за високо спортно майсторство. Благодарение на тях, както и на Лаз-7, в аероклубовете на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) чрез авиационния спорт стотици млади хора получават път в небето.

Като обобщение по темата за историята на българското самолетостроене може да се каже, че то е критично повлияно от ограничителните клаузи на Ньойския договор, наложен на България в края на Първата световна война. В годините между двете световни войни, когато само за двадесет години въздухоплаването по света бележи огромен скок по отношение на надеждност, ресурс и възможности на техниката, а всеки тип самолет вече става дело на огромни колективи от специалисти, когато авиационната приложна наука и обучение правят авиацията един от сериозните катализатори на научно-техническия прогрес в държавите с развита икономика, у нас тя е силно ограничена и поставена под строги ограничения, контролирани от Международната контролна комисия. У нас така и не се създава нито един авиационен двигател. С изключение на пилотите, отсъства специализираното авиационно теоретично обучение. В резултат почти всички типове самолети към момента на създаването си са безнадеждно остарели спрямо самолетите, произвеждани във водещите държави. Само Лаз-7 има добра съдба, вкл. и интерес от чужбина, но и той е плод на работата на конструкторски колектив от няколко човека.  Точно това – липсата на научна и производствена база, адекватна на достигнатото ниво на проектиране и производство на самолети във водещите държави, е в основата на решението през 1954 г. (в рамките на оформящото се разделение на труда в социалистическия лагер) в България да не се развива самолетостроенето. То е предоставено на държавите с много по-голям опит – СССР, Полша, Чехословакия и Румъния. България получава възможност да развива други производства, но това е друга тема.

Това обстоятелство в никакъв случай не омаловажава факта, че българското въздухоплаване от неговото зараждане и развитие е възпитало няколко поколения отдадени на авиацията хора и създава предпоставките в годините след Втората световна война и военната, и гражданската ни авиация да бъдат сред водещите в бившия социалистически лагер. 

 Даже и най-краткият опит за очерк, посветен на историята на българското самолетостроене, би бил непълен без да разкажем, макар и съвсем накратко, за българина, положил неговото начало. Българинът, оставил значима и призната следа в развитието  на световната авиация. Това е Асен Йорданов, с чието име започва настоящият очерк.

Асен Йорданов (Assen Jordanoff) е роден на 2 септември 1896 г. в гр. София, България. 

През лятото на 1912 г. се обучава и успешно завършва летателното училище на Луи Блерио в Париж, но поради възрастта си не получава свидетелство за пилот.

По време на двете войни на Балканите (1912 – 1913 г.) е доброволец – механик в Първо аеропланно отделение на българските въздушни войски, базирано край гр. Мустафа Паша (дн. Свиленград)

По време на Първата световна война е боен пилот в състава на въздушните войски и участва в бойни мисии. Награден е с орден за храброст.

През 1921 г., с помощта на правителството, заедно с Александър Стоянов, заминава за САЩ за участие в обявеното от Световната федерация по въздушен спорт (съвместно с аероклубовете от САЩ, Германия и Франция) състезание – полет за обиколка на света. В броя си от 4 септември 1921 г. в „Ню Йорк таймс“ публикува статия за двамата български пилоти, пристигнали за състезанието. То, обаче, не се провежда поради липса на други записали се за участие пилоти.

Остава в САЩ, научава английски език и започва да се занимава с въздухоплавателна дейност. Разработва и изпълнява въздушни каскади за филмови продукции на Холивуд, работи отначало като чертожник, а по-късно като пилот – изпитател в заводите на самолетостроителната компания „Къртис“, създава летателно училище за обучение на пилоти. През 1932 г. започва да публикува статии, посветени на летенето, във в. „Ню Йорк Таймс“ и специализираните научни издания „Попюлър сайънс“, „Спортсмънт пайлът“, „Еър нюз, Еър тек“. Натрупал опит и методически подход при писането, Асен Йорданов започва да пише и издава книги, посветени на авиацията. Първата е „Flying and How to Do It“  (1932 г., преиздавана 1936 и 1940 г.); „Your Wings“ (1937 г., многократно преиздавана през 1939 – 1942 г., най-известната и най-популярна негова книга, съдържаща и 424 илюстрации – над 250 000 екземпляра са продадени в САЩ, разпространена и във Великобритания, преведена и издадена във Франция, СССР, Полша и Италия. В тази книга необходимите за подготовката на един пилот познания са систематизирани и последователно изложени по методика, в голямата си част актуална и днес); „Through the Overcast – the Weather and the Art of Instrument Flying“ (1938 г., неколкократно преиздавана до 1943 г., изложена в 350 страници и 233 илюстрации теория и практика на летенето по прибори, преведена и издадена в СССР, Италия, Япония и Уругвай); „Safety in Flight“  (1941 г., посветена на безопасността на полетите); „Men and Wings“ (1941, История на завладяването на небето от човека);  „The Man behind the Flight“ (1942, посветена на мястото и ролята на техническия състав); „Jordanoff’s Illustrated Aviation Dictionary“ (1942 г., 415 страници, съдържащи дефинициите и описанието на 2057 термини, издадена и във Великобритания през 1944 г.); „Power and Flight“ (1944, посветена на авиационните двигатели, преведена и издадена в Китай през 1950 г.); „Dials and Flight“  (1947 г., посветена на авиационното оборудване за управление на самолетите, за контрол на техните системи и работата на двигателите, за навигация и комуникация). 

Лично участва в колективите, конструирали няколко типа самолети, сред които са транспортния С-47 (DC-3) на Дъглас, изтребителите Р-38 на Локхийд и Р-40 на Къртис, бомбардировачите В-17 и В-29 на Боинг. Основаната през 1941 г. от него фирма „Jordanoff Corporation Company“ изготвя и издава Ръководствата за летателна експлоатация и Ръководствата за техническо обслужване, както и каталози и други учебни пособия, на десетки типове въздухоплавателни средства.

            След края на Втората световна война продължава активната си изобретателска дейност в няколко технически области, вкл. и в авиацията. През 1954 г. публикува в сп. „Попюлър сайънс“ Система за почистване на летищните писти от сняг с помощта на топъл въздух, а през 1956 г. създава въздушна възглавница за автомобилите и самолетите, осигуряваща оцеляването на водачите и пилотите при инцидент. И двете  изобретения са патентовани. 

            Асен Йорданов приключва земния си път на 19 октомври 1967 г. в Ню Йорк. Съгласно неговата воля прахът му е разпръснат над океана. Обявен е за почетен гражданин на Ню Йорк. Неговият портрет е изложен в „Залата на славните“ в Летище „Ла Гуардия“, Ню Йорк.

 

Цитати:

Асен Йорданов: „Откакто свят светува хората винаги са мечтали за свобода – физическа, умствена, икономическа и политическа. Ние искаме да се чувстваме независими. Всички копнеем за подвизи и тук, на нашата планета, за разцвета на тази свобода няма по-добро място от небето!“

Други за Асен Йорданов:

  • „Почти всеки от 100 000-те летци в Америка, аз съм сигурен, притежава неговите книги и ги чете като библия, набор от правила. Аз, както и синът ми Джордж, дължим поне 90 на сто от познанията си по пилотиране на книгите на Джорданов. Той е най-известният българин в Америка“ – Джордж Хауърд Ърл ІІІ, пълномощен министър на САЩ в България (1940 г.);

  • „Всички американски летци сме се учили от българина Джорданов.“ – Нийл Армстронг, астронавт на САЩ

 

Афоризми и мисли от книгите на Асен Йорданов:

  • „Да разиграваш самолета близо до земята може да означава допълнителна поръчка на цветя от кварталния цветар.“;

  • „По време на полет въздухът под крилото е солиден като релса под влак.“;

  • „Нищо не е по-сложно от просто действие, когато не е правилно разбрано.“;

  • „Способността на един пилот да лети добре понякога се разбира, когато реши да не лети.“;

  • „Никоя машина, направена от човек, не е по-важна от този, който си служи с нея.“;

  • „Статистиката показва, че безопасността на полета е 1500% по-висока, когато в основата му са залегнали знанията и експертното ръководство.“  (не е грешка, така е написано от автора – 1500% - б.м. В.Г.)

  • „Няма нищо по-важно в полет от добрата летателна подготовка. Знанието на всяка подробност ще ви послужи, за да можете да излезете от критична ситуация.“

  • „Независимостта на всяка нация до голяма степен зависи от нейната сила във въздуха.“;

„Безопасността на полета започва на земята.“

 

Автор: Венцислав Гигов

 

Използвана е информация от книгите „История на българската военна авиация“ с автор проф. Димитър Недялков, „Асен Йорданов и авиацията“ с автор Милка Маркова, както и от открити източници.